Skip to content

„За“ Мадарският конник или как неразбирането създава демони

април 13, 2011

Изследователското съзнание не се основава на механичен пренос и на общовалидност. В културно-исторически план то е пълноценно, ако се базира на автентичния код на преживяването.

В рубриката „Истинската история”, на фаталната стр. 13 във вестник „Сега” от 3 юли 2008 г., излезе статията „Мадарският конник не може да бъде символът на България”, подписана от Иван Петрински. В нея авторът излага своята лична позиция по провелото се допитване до широката българска аудитория за избирането на главен български символ, който да онагледи българското присъствие в европейската културно-историческа знаковост.

Още в началото, където е огласена авторската откровеност в предпочитание към кирилицата, се долавя резервирана тоналност към избора на българите.

Надниквайки в представите на автора се разбира, че те се базират на стар и поизносен научен гардероб, който към началото на ХХІ век е неспособен да защити някои вменени виждания за ограничената роля и мястото на древните българи в творението България. Ето защо патетичното определяне на кирилицата като „истинският държавнотворчески акт” през втората половина на ІХ век, е предвидимо.

Изглежда, че според г-н Петрински с появата на кирилицата завършва ретроградния български период, за да заключи, че „само тя може да побере в себе си цялата ни съзидателна история”. Оставяме настрана въпроса как и колко шепи духовност би оцеляла, ако държавническата инициатива, т.е. българската воля, в този ранен етап не бе на висота.

Така кирилицата, онази неподражаема святост, изведнъж … се превръща в граница между тези и онези българи. Оттатък борда по тази дефиниция остават Кубрат, Аспарух, Тервел, Омуртаг, Крум … т.е. семето, корените.

Авторът се опитва да преглътне разочарованието си с няколко психоаналитични ракурса. Приемайки за неоспорима истина собствената си илюстративна представа за композицията край Мадара и използвайки боледуващото социално равновесие на българина, той определя избора на българите като културно свличане.

Един от аргументите сочи Мадарския конник като „едно твърде неясно изображение”, за да му се делегира доверие. В определянето на другостта му, логиката следва християнската конфекция.

Петрински лимитира значението на релефа до 864 г., „т.е. около 150 години от 1327 общо”, целейки се в приемането на християнството. От тук се разбира, че идеята за България, а и за българска култура, при него не надхвърля  прага на 680 година и Аспарух (?).

Ех, Кубрате! Поне да те бяха споменали сред българите.

Така познавачът на българската душа, култура и държавност достига до прозрението, че Мадарският конник е един чуждеещ и скандален паметник, който „се противопоставя смислово на цялата по-късна българска култура”.

Авторът фиксира акта на забития в лъвското тяло скиптър като неприемлива жестокост. Тази позиция издава очакването, че древното изкуство формира посланията си върху простоват и праволинеен реализъм, удобен за днешното съзнание. Няма възглед, няма традиция.

Дори не става дума за аспектите на митологичния символ.

И днес сред народите на Западен Памир, където са оцелели древните астрални традиции на източноиранците, отчитат двойствената природа на Огъня като положителен или отрицателен. Наред с древния култ като един от свещените елементи в Творението, в друг план му приписват и връзка със силата на Злото.

Основен символ на Огъня е лъвското изображение. В това си качество, то е твърде разпространено в Древния Изток. Когато говорим за лъвски изображения сред паметниците в християнския диапазон, нека не забравяме, че те са толкова автентични в него, колкото и конниците.

Интерпретациите на автора по Мадарския конник го довеждат до подозрението, за „опит за подмяна на традиционната религия в България”. Но нали и самият релеф възниква в духовна традиция?

„Крещящото противоречие” не е между официалните съвременни символи и Мадарския конник, който също e бил официален български паметник, далеч по-тачен от паметника пред НДК. То е в съвременното илюстративно угоено съзнание, ампутирало в себе си чувството за автентичност. Това съзнание разбира единствено процесите в собствената си скоба. Извън нея, то демонстрира агресивна посредственост и омраза към другостта. Та … затова и в исторически план в науката българите станаха „тези” и „онези”.

От статията се вижда, че на автора му е трудно да преодолее панславянската метафора, дълго квартируваща в науката без фактологична подкрепа, за славянското море и за лодката с българите. Той все още не прави разлика между потенциала инициирал държавността и материалната култура в България, и подчинените славяни, изселени основно на север от Дунав, към укрепителните съоръжения по границата. Теофан говори за съдбата на тези славянски родове при Аспарух, като отбелязва, че: „плащат данък”.

Когато се говори за компонентите на българската народност сигурно има значение и мястото им според етажираната в държавата отговорност.

Мадарският релеф е монументален паметник от силния период на автентичната българска природа, организирала държавни структури и на юг от р. Дунав. Зад него стоят сериозни духовни причини, предопределени от ранга на поръчителите си. Неговата историческа вярност е подписана от ранните български владетели с надписите, разположени около композицията.

Това, че през ІХ в. българската култура е претърпяла  реформа, и е възприела нов хоризонт, не прави релефа по-малко български. В противен случай нямаше да има българска история … или, най-после, „истинската” щеше да започва от 864 г. Какво са само някакви около 150 години, когато не знаем колко още са преди тях?

Advertisements

From → Статии

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: