Българските корени в Бурятия и Якутия – според представите на Николай Овчаров

В началото на април 2011 година някои ежедневници поместиха информация за предстояща културна експедиция до Бурятия и Монголия, инициирана от Ордена на българските тамплиери. Интерес предизвика историческият ракурс, вмъкнат като една от целите й, визиращ търсенето на българските корени там.

Той бе подплатен от присъствието на археолога Николай Овчаров във формата на същата експедиция. В едно по-ранно интервю (на Оля Желева и Иван Бакалов от 19 май 2008 г.) Н. Овчаров прави оценка на мястото си в родната тамплиерска структура: „Аз съм видният историк в него”.

Зад всяка цел и задача на експедицията стои едно делегирано доверие, т.е. оформен колективен ангажимент и определена ориентация. Защото в крайна сметка финансирането става от „волните пожертвувания” в Ордена. Така Н. Овчаров се очертава като изразител на научната историческа платформа (а може би и монополист), доколкото може да я има пълноценно в това разнолико мини-общество. По всичко личи, че родните  тамплиерски среди са далеч от научния дебат, който тече през последните 20 години, но … това е друга сцена и друг ритуал.

Завръщането на експедицията също бе отразено в някои материали (в-к Телеграф – 13.04.2011 г. – Търсим в Бурятия стара България // интервю на Милена Димитрова с Николай Овчаров).

Още в началото Н.Овчаров конкретизира, че търсенето на древните българи по-скоро може да бъде не в Монголия, а в Бурятия и Якутск (в Сибир). Според неговите представи, българите трябва да са обитатели на хунския запад от времето на империята Хунну (ІІІ-І в.пр.н.е.). Особен акцент придава изречението :

„Подчертавам дебело, че българските племена са били част от империята Хунну, но това не значи, че сме хуни.”

Преди да подчертае „дебело” определена теза, Н. Овчаров би трябвало да съобщи източниците, от които черпи тази непоклатима информация. Защото българската история е материя, върху която много учени са изказвали и „подчертавали” с ентусиазъм откровени небивалици. Щеше да бъде по-лесно за читателите. А те, в случая, са оставени да постят върху „честната дума” на археолога.

Пак според Н.Овчаров, преселението на българите северно от Каспийско и Черно море е пряк резултат от разбиването на хунското пространство. В българската миграция той вижда пряко елементи от пост-хунското пространство. Неочаквано за читателския интерес следва изречението:

„Преки доказателства че българите идват от тези територии не сме намерили.“

Продължението обаче е особено показателно. То ясно демонстрира, че археологът обслужва стари и съмнителни дефиниции, наследени от времето на една историческа непълноценност в представата за българите – бедна откъм анализ и изследвания, но богата откъм тюрко-алтайски аналогии.

„По време на експедицията обаче видяхме много неща, свързани с изповядването и практикуването на шамански ритуали, които биха помогнали на българските учени при изследването на прабългарската култура.”

Кой исторически документ твърди, че в „прабългарското” общество са  специфични шаманските практики? Филмът „Хан Аспарух” ли? Не се сещам за друг. В най-добрият случай може да се каже, че май сме занесли цветята на друг гроб.

Особено обещаващо звучи изразът, че:

„…шаманската организация носи името на прабългарския бог Тангра. Видяхме как точно се правят шамански обреди още от времето на хан Крум, хан Кубрат, на хан Омуртаг и изобщо на всички владетели от езическия период.”

След такава дълга и обезоръжаваща аналогия, да се чуди човек, тази експедиция в Бурятия ли е била или … в Отвъдното на Данте. Не е известен дори един сигурен източник, отнасящ се до религиозните представи на българите, в който да фигурира името Тангра. Изглежда Н. Овчаров не е чувал, че особено популярната за тюркоезичната среда небесна представа „Тангра” (Тенгри) е само една културна заемка от света на източноиранските саки (по Е. Кузмина, А. Акишев). Да не говорим за проблемът с българската владетелска титла „Канасубиги”, която в познанията на Н.Овчаров все още битува като „хан” … и все още е проблем.

„Чисто теоретично бях запознат със самия ритуал. От времето на езическа България нищо не се е променило, аз разпознах викането на духовете, вселяването им в шаманите.”

Как е издържал на изкушението пред още едно, този път шаманско посвещение? Вероятно е въпрос на време и на поне още една експедиция.

От конструкцията на горния цитат читателят е поставен в невъзможност да не приеме, че Н.Овчаров знае всичко за шаманския ритуал „от времето на езическа България”, напук на съвременните научни разработки, ясно доказващи, че шаманизъм на Балканите не е имало (по Ружа Нейкова).

Същевременно се формира и голямата научна надежда Н. Овчаров да обясни със специфичният си замах, как разпознатият в юртите от него „шамански ритуал на прабългарите” ще си кореспондира с архитектурния облик на българския храм и българската религия в него „от езическия период” … особено след уговорката, че нищо не се е променило. По всичко личи, че за нивото на познанието, споделящо представата за българите основно върху съветският научен канон (степни обитатели, номади, шаманисти), Бурятия е удобен резерват за подобни научни недоразумения. Eто защо освен да си виден, трябва и да си виждащ.