Skip to content

Мисли върху „Древните българи – факти, хипотези, измислици” на проф. Васил Ат. Василев

март 22, 2011

Все си мислех, че някои поовехтели схващания в историческата проблематика върху най-старата българска история са надживяни или поне, че не са в онзи безхаберен монолог, който все още рецидивира в учебниците. Днес вече разбирам, че на този етап това е наивно и непостижимо. Все още го няма общественият научен ресурс, който да извърши тази културна операция. Няма го състоянието на духа.

Поводът за такъв песимизъм дойде от творението „Древните българи – факти, хипотези, измислици” (2009 г.) на проф. Васил Ат. Василев. Изглежда, че и след тази книга историята на българите ще бъде все така разпъната до скъсване, колкото и благородни да са били авторските подбуди.

На пръв поглед книгата е още едно вълнение пред темата за корените на българското. Но … в безхарактерния подход към проблематиката надделява една имитирана диалогичност и научен слугинаж. Такава научна полубременност едва ли ще изнесе плод.

В обзора върху различните хипотези, тълкуващи българския произход, е представена и иранската теория. Неин абсолютен флагман е големият изследовател и мой наставник П. Добрев. В същия план е споменато и моето име, но с малката уговорка, че в цялата книга съм коментиран не като А. Алексиев-Хофарт, а като Хофард. От книгата на В. Василев научавам, че съм завършил Художествената Академия (но) с профил история на изкуството. И тази погрешност възприемам с надеждата, че става дума за мен. В подобно положение е и покойният Кръстю Мутафчиев, който е прекръстен на Крум (с. 30).

От позициите на „скромните” над 600 страници на настоящата му книга, проф. Василев е видимо подразнен от издадените мои „две обемисти книги с общ обем около 900 страници” (истината е 800).

Не закъснявят и вече предвидимите му по-остри коментари върху изследваната материя и по-културологичният стил на писане, които явно затрудняват професора. В интерес на истината, искам да отбележа, че донякъде той има право, тъй като днес гледам на моята първа книга „Изгубените кодове на древните българи” като на прохождане в тази сложна проблематика и изобщо в писането. В нея има и стрес, и стилова колебливост, и неизчистена терминология.

Но особено недоумение буди възражението на професора, че свързвам в културен план природата на т.нар. сармати с еднотипната култура на родствените им народи от Бактрия и Согдиана. Ако повече му допада терминът „саки”, то нека да бъде така, но това не променя принципно положението. Скити, саки и сармати са локални обозначения на народи от един генетично общ ираноговорящ масив. Коректността обаче изисква да се отбележи, че от моето изречение, което представя войнствените парти (парните) като народ с източноирански корен „в тясно родство със сарматите от Бактрия и Согдиана, част от които са древните българи”, В. Василев е разбрал следното:

„Според него (А. Хофарт) към средата на ІІІ в.пр.н.е. под натиска на възхождащата Партска държава, сарматите, включително и „българите”- сармати, се преселили от родните си Бактрия и Согдиана към Северното Черноморие, слагайки край на скитското присъствие в района” (с. 22).

Така според своята си логика проф. Василев „преселва” сарматите-българи  северно от Черно море още през ІІІ в.пр.Хр. но … от името на Хофарт. Пак според същата неудовлетворена логика ученият допълва:

„По това време нашите далечни предци са далеч на изток в състава на възходящата номадска империя Хун-ну” (22).

Сега по-ясно ли е?

Нататък проф. Василев се опитва да ме противопостави на високоуважавания от мен Юри Стоянов, с когото споделяме сходни позиции:

„За разлика от Хофарт, той определя юечжите като „ирански номади” а не като уседнали земеделци …”

Много е странно как В. Василев цитира извадки от стр. 58, но не е видял, че на стр. 59 говоря именно за събитията през ІІ в.пр.Хр., когато ирански номади нахлуват в Бактрия. Професорът приветства всеки контингент, който се придвижва на запад, за да предположи в него евентуално българско пристигане от хунския изток. Едно обаче е съвсем ясно. Структурата на източноиранския свят и неговото развитие не са от силните теми на професора, особено след уговорката, че за него там все още няма българи.

Още в прегледа на изворовата база като „извор” е представен и сборникът-фантом „Джагфар Тарихы”, чиито научни претенции здравомислещата научна общественост опровeрга откъм автентичност. Независимо от това, поместените в него исторически мотиви, около които е структуриран разказа, са оценени от позакъснялия и доверчив професор В. Василев като „неизвестни на историческата наука факти, които внасят съществени корекции в досегашните ни познания” (с. 17).

От тук нататък очакваме как тази нова фактология ще бъде овладяна и трансплантирана от проф. Василев. Той е прехласнат от сведението на журналиста М. Караджов за една селска сватба в Западен Алтай, където видял надпис „Нак ла ъръсту болъгар”. Преводът се отнасял в способността да оцеляваш в премеждия и изпитания. Но в действителност алтайското „болъгар” означава младоженец, а не етноним – българин, което маркира П.Добрев.

Проф. В. Василев решава да ни запознае с автентична българска митология и … започва да ни чете „Джагфар Тарихы” (?) ( с. 76-77).

Преминавайки на тръс през всички хипотези ученият решава:

„Но нека обобщим. По дългият си път от Централна Азия до Централна Европа древните българи срещнали и контактували с народи от различни раси, етноси и цивилизационно равнище. Тук трябва да споменем хуните, масагетите, памиро-иранците, сарматоаланите, угрите, аварите, хазарите, различни германски племена – готи, гепиди, лангобарди, франки, славяни и др.”(с.121)

Излиза, че щом тези древни българи са „общували” с изброените народи, те не са нито един от тях, … или са нещо сборно от всички срещи, като при това пак са българи (?). Кой е праетносът от който при разпадането му е възникнало ядрото на българите, така и не става ясно.

Все пак проф. В. Василев определя за изходна позиция на българите светът на хуните, след което посочва, че „първата им спирка” е в района на Памир и Хиндукуш „приблизително от І в.пр.н.е. до ІІ в. от н.е.” (с.121). Така основните теории намират своята „дядова ръкавичка”, за да заживеят задружно всичките и при това – верни.

То е съвсем ясно, че както при обособяването на всеки по-стабилен етнос, и в древнобългарската природа са влизали или излизали някои етнически групи. Те участват в енергообмена на историческия процес. Ние все още не можем да определим тази динамика в по-далечния неин хоризонт. Въпросът е в установяването на културната доминанта, върху която са дефинирани българите като отделен етнос сред останалите народи. По-просто и „грубоматериалистически” казано, трябва да се отсее зърното от плявата.

От главата „Тотемизъм” е ясно, че професорът има сериозен дефицит от познания върху изкуството и смисъла на вещите, носещи пластичните кодове на дадена  изобразителна идея или естетика (с. 190-191).

„Шаманизмът”, поднесен като съществен белег в древнобългарското общество пък му е внушен и взет под наем основно от разработките на проф. Димитър Овчаров (с. 191-194). По-актуален е въпросът „Имало ли е (изобщо – А.Х.) шаманизъм на Балканите”, чийто едносричен отговор може да се намери в едноименното изследване на ст.н.с.д-р Ружа Нейкова.

Особено чувствителен е проблемът с хунското уравнение българския Авитохол = хунския Атила, което видимо изповядва и проф. Василев. В него се съдържа не само формално държавническа, но и хунска етнокултурна претенция към света на древните българи. След като е подценена първата ограничителна скоба на Именника (165 г.), пазеща българската памет, защо да остава втората – автентичността на етноса и традицията на древните българи?

Предложението за такова хунско решение на уравнението избягва от факта, че в действителност гостуващото тук име Атила (V в.) се опитва да замести (или измести) един доста по-древен български Х (хикс), регистриран в паметта и царската хронология на българите към ІІ век. А това означава, че стойностите в Именника, в който древните българи са вложили своите исторически основания, днес се подлагат на ревизия, поради дупки в собствените ни знания за тях.

На фона на научния недоимък върху древнобългарския исторически проблем, се формализира дори прякото българско указание. Такова интерпретиране на ранните стойности в Именника, поставяйки ги върху „твърдата почва” на хунската епоха, не прави паметника по-български. Проблемът е в това, че не знаем какво точно са вложили българите в историческите стойности Авитохол (165 г.) и Ирник (465 г.), и отношението им към сроковете от 300 и 150 години. Проблемът е още в етнокултурната дефиниция „българи”. А тя не ни освобождава от отговорностите и признанието какво не знаем.

Но в случая, там, където в познанието не достига фактология от далечния хоризонт, започват да му се вменяват по-познати ориентири и вероятности от близкия, който, както виждаме, не е задължително да е български. Не е ли това научен номадизъм? И какъв може да е научния резултат по маршрута на такова „стадно добруване” във вековете?

С малко повече усилие Авитохол би могъл да бъде и онзи древен легендарен шаман, препоръчан ни от автора В. Василев, който бил живял 300 години (с. 192). Ами партизанстващата в теориите фигура на Атила? Къде и как ще я легализираме тогава ако приемем горното решение? Няма ли да изтънее от недохранване хунската царска връзка с българите?

Не е направена ни най-малка разлика между шаманство и шаманизъм. На този фон и Боян мага е обявен за шаманист (?) (с. 193).

Ясно е, че в представите на В. Василев сборникът „Джагфар Тарихы” е основен доставчик на „българска” митология, макар да не е така сигурно чия етническа лаборатория  го захранва с мотиви.

Казусът „Кубрат”, поставен в отношение със сведенията от сборника, не намира каквото и било развитие. Напротив, наблюдава се тенденциозно номадизиране и хунизиране на представата за този владетел. Може би поради „съществените корекции” идващи от логиката в „Джагфар Тарихы”, авторът отбелязва под черта, че:

„ … в противоречие с доказаните факти и със самия Именник, Хофард, … стига до извода, че Кубрат е поел властта през 617 г. 12-годишен и починал през 677 г., т.е. управлявал 60 години и следователно е живял 72 години” (с. 296).

В действителност Именникът определя владетелския период на Кубрат в хронологичната скоба 617-677 с уточнението „Коурт държа”, т.е. управлява, … а не Хофарт.

А противоречието идва от … „доказаните факти” от историята на Джагфар, взети като единица мярка за наука. Жизненият срок на Бат Баян (според сборника – до 690 г.) е определен като 65 години, т.е. “живял с пет години повече от своя баща” (Джагфар Тарихы, с. 22). Това показва, че пишещото съзнание вероятно „познава” Именника, но е възприело владетелския срок на Кубрат от 60 години като продължителност на живота му.

Един пасаж от сборника хвърля в недоумение и с това, че към 617-618 г. Кубрат е представен в зряла възраст, упражняващ своите стопански ангажименти в общността на кутригурите, в която номадството е основен поминък (Джагфар Тарихы, с. 16). Тук бъдещият владетел се извежда директно като номад-кутригур (!). Това показва, че сборника има сериозен проблем с дефинирането на собствено българското начало.

Как Кубрат ще еволюира в следващите събития, за да стигне до „владетелят на Стара Велика България и на котрагите”? А още Захарий Ритор (ок. 569 г.) прави особено важна разлика между „бургар” и „кутаргар”.

Тексът в „Джагфар Тарихы” внушава, че не по наследствено право, а по съвет на Органа (Бу-Юрган), булгарите “избират” (?) Кубрат за свой владетел “балтавар” (!), който веднага (?) започва да се готви за война с аварите (Джагфар Тарихы, с. 17). Събитията са отнесени към 620 година (!).

Това влиза в противоречие с календарната логика на българския Именник, тъй като 620 година не е година Шегор – година на Вола – начална за владетеля Кубрат. Който познава научната проблематика около „възмъжаването на Кубрат в двора на Ираклий” няма много дълго да търси истината тук. Оказва се, че булгарите, пишещи Джагфар Тарихи не отчитат или не познават българската календарна традиция.

Когато на ред идва дискусията около културната природа на Мадарския конник, авторът В. Василев се опитва да отрази изследването ми, но като че ли някои предубеждения го карат да се отнася по-скоро снизходително и неглижирано към астрономичната стойност, която сочи паметника. При такова състояние на представата за българите, теглена на буксир към хунското, то не си е за вярване.

Очевидни са притесненията на професора да поеме такъв ангажимент към една по-непозната материя, в която не е наясно какъв процент може да има субективизма. Поради това, когато стане дума за астрологичния подход към българските сведения и паметници, В. Василев добавя „след сложни астрологични изчисления, според Хофард … ”.

Точната дата, посочена като 24 август 165 г., когато Слънцето, Луната и Регул са в същата композиция, така, както Конникът, Кучето и Лъвът, се определя не от мен, а от компютърната програма, която ползвам, съобразно мястото на конкретните звездни обекти. Древните колобри-звездобройци не са били глупаци, особено когато става дума за традициите на една астрална религия и за висша обществена отговорност. Практиката на държавните и владетелските хороскопи е известна в Кавказ и през І в.пр.Хр.

В. Василев съобщава за желанието да възприеме такава стойност, но моите „аргументи и подход към проблема не му позволяват да го направи” (с. 321). А аргументите ми се базират върху сведенията за спецификата на древнобългарската религия, като подходът ми се отнася до проследяването на религиозните системи сред иранското начало, където има такива астрологични традиции.

В послеслова, след всичко казано до тук, е съобщена представата на автора, с която читателят вече трябва да се е съгласил. Нещо повече, тя е косвен отговор защо В. Василев не е склонен да възприеме другото решение:

„В т.нар. Велико преселение на народите древните българи участвали като примитивни азиатски номади и полуномади. Но за разлика от други участници в преселението, включително и такива, като страхотните (? – А.Х.) хуни и авари, които създали свои империи от номадски тип, но изчезнали от историческата сцена още през Ранното средновековие, те успешно изминали пътя от чергарството до европейската цивилизованост” (с. 625).

Ако това отговаряше на истината, то древните българи няма как да бъдат интелектуалните носители на стопанската си култура и на своя перфектен календар, тъй като е известно, че календарът не е познание и културен приоритет на чергарите (Н. Бичурин). Хиперболата по хунското начало тук подсказва за все още неизживяно лутане, което не позволява на автора да намери обективен критерий за факт, хипотеза или измислица. Той все още не е готов за това. Именно поради тези проблеми в структурата и анализа на информацията става възможно научната партенка „Джагфар Тарихы” понякога да се окаже … знаме (факт, хипотеза и измислица).

Advertisements

From → Статии

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: