Skip to content

Как някои археолози оперират в науката … с лопата и без упойка

февруари 3, 2013

Наскоро в статията си „Произходът на българите остава неизвестен”, публикувана във в-к „Сега” // 14.01.2013 г., археологът Иван Петрински се е опитал според собствените си възможности да обясни драматичното си несъгласие, с което е принуден да живее по българските земи в последно време.

В началото той нахвърля един небезпроблемен духовит ескиз, за да изведе зад него важността на ранната история на древните българи. Петрински се опитва да стартира детективския си етюд, избрал приглушено „партизанско осветление” и един зле изфабрикуван „Х” – т.е. анонимност, от която уж бликат финанси, захранващи несъстоятелни изследователски намерения и дейности в направление най-старата българска история. Обект на „отстрел” са организираните от няколко години предварителни интердисциплинарни проучвания в различни дестинации, които са формулирани като цел от известни в обществото (а не анонимни) кръгове. Петрински снизходително определя тези инициативи като „екскурзии”. Той отрича тяхното отношение към науката (както той я разбира), въпреки, че освен техническите лица в тези мобилни изследователски екипи акцентът винаги е носен от учени-професионалисти. Но … и последните не са пощадени от „хирургическата” лопата на археолога И. Петрински:

„Участниците в пътуванията, поне тези, които стават известни в общественото пространство, не разполагат с възможности за научното осмисляне на видяното.”

Веднага след това авторът на статията признава, че проблематиката около древните българи не му е толкова ясна. Но обещава нещата да се изяснят, когато дойде ред единствено на археологията и същинските научни експедиции във връзка с нея. Според оптимистичния план „Петрински” археологическите проучвания трябва да обхванат територия „от Индия до Италия” … ! Отсега е ясно, че при този грандиозен замисъл, без внос на здрав контингент от китайци няма как да стане.

„Категорично ще трябва да се отбележи, че единствено археологическите проучвания могат да дадат смислен положителен резултат в тая посока.”

Ще рече ли това, че в такава археологическа „единственост” и „смисленост” започваме да копаем до хоризонта? Къде ли са заточени останалите изследователски дисциплини? Това май не са проблемни въпроси за самодостатъчния ентусиазъм на Петрински.

Вярно е, че наскоро се появиха някои материали, които не отразиха по най-точен начин последния лъч от интердисциплинарните предварителни посещения – това, в Северен Пакистан. Факт! Но държим да подчертаем, че информацията в този й тенденциозен вид по никакъв начин не е съгласувана и не отразява позициите на целия екип. Форматът на колектива не накърнява суверенното начало по дисциплини.

Все пак, практиката на тези предварителни изследователски лъчове показва, че те са добър инструментариум за създаване на научни контакти и за привличане на чужди специалисти към темите за ранната българска история. Винаги се е отбелязвало, че визуалните материали, свалени при посещенията в Средна Азия, се събират с цел да се създадат по-ясни ориентири за предстоящите същински задълбочени изследвания. Те вероятно биха спестили доста физически ресурс в археологическия мерак  да се копае наред … т.е. „за спорта”.

Бронзовата розета от Плиска също не е пропусната в археологическия разрез на И. Петрински. За него тя е „розета-печат с рунни знаци”. От обосновката му е съвсем ясно, че смисълът на тази вещ е неразрешим казус за археолога. Ако беше стигнал по някакъв начин до колекциите от подобни предмети в Афганистан, той би обмислил още веднъж мнението си за типа на розетата, но … археологът е против този вид изследователски данни. Нека И. Петрински да разгледа още веднъж Розетата от Плиска, но този път професионално, а не – съвременната бижутерска версия на предмета. Тогава може и да види, че „петликът” (скобата, в центъра на розетата) неудобно е от страната на самите знаци (лицевата страна), а не на гърба (при IYI). Това значи, че вещта няма как да е „печат с дръжка (?)”. Тук май идва мястото на част от последното изречение-въпрос на самия И. Петрински:

„Наистина има безброй области, в които всеки от нас е некомпетентен, само не разбирам защо всеки се чувства длъжен да ни съобщи мнението си … .”

Между другото, прескачайки плета на своята професионална ориентация на археолог, същият И. Петрински преди време изписа отрицателното си виждане (!) около избирането на Мадарския релеф за централен български символ (в-к „Сега” – 3 юли 2008 г. стр. 13 „Мадарският конник не може да бъде символът на България”). Но за щастие, българите в случая разпознаха, че археологът е паднал в „чужд двор”. Така, че не всичко, под което се подписва археолог, е културно-исторически валидно. Доказателство е отношението към старата тежка материална култура на българите (крепости, дворци и храмове), която дори след като излезе на бял свят, дълги години се обясняваше от видни археолози като процес „слизане на тюрко-българите от седлата”, а българският храмов градеж се разглеждаше като архитектурна еволюция на шаманската юрта от степните култури. Тогава мнозинството археолози вокализира с хоров ентусиазъм културно непроверени и несъстоятелни теории. Този детайл показва, че дори и археологията не е идеалната работилница за факти, готови за научна консумация. Тя е по-скоро изследователска дейност, която оперира с установения фактологичен материал, върху който временно могат да се изкажат определени интерпретации. Подходящ археологически пример е Плисковската цивилизация на българите – недоразбрана и подценена.

Може би най-после е време да разберем, че към българската история и историчността трябва да подхождаме комплексно като към сложен организъм,  а не като към торба с органи – на парче.

Advertisements

From → Статии

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: