Skip to content

Цветове „върху“, вместо цветя „за“ паметника на съветската армия в София

юни 26, 2011

Страстите около нелегалната арт-атака, избрала за обект този паметник от 1954 г., утихват по своя естествен път. Всичко се връща в стария дълбок коловоз, удобен и предвидим. Но … дори и след поредното умиване, този монумент вече няма да е същият. Върху историята на собствения си формален повод, той продължава да създава своя история.

Ненадейно, на 18 юни 2011 г. соц-реалистичната му памет осъмна в реквизита на друго време и на друга галерия от образи – кохорта от американските комикси, между които изпъква Супермен. Някой бе преосмислил  в цветове и символи западната (дясната спрямо централния паметник) скулптурна група. Някой бе „преоблякъл” военизирания съветски скулптурен щурм, изкарвайки го от консервативната скоба на историческото му време – краят на Втората Световна Война.

Под така „гримираната” композиция бе положен надпис със спрей, гласящ: „В крак с времето”. Той даваше една нарочност и завършеност на този нов факт върху старата основа, той финализираше замисъла. Тишината от стъписването не продължи дълго.

Този акт бръкна в старите рани на българското общество от началото на прехода, където се бяха утаили идеологическите рефлекси от онова минало. Проблемът раздели хората в оценките им като „Троянски кон”. Двете гледни точки се оказаха толкова утъпкани, че върху тях скоро трева няма да поникне. Възкръсна като че ли в цял ръст опозицията „съветско-американско” от примитивния й етап. Едната барикада заклейми действието върху паметника като поругаване, вандалщина и престъпление. Другата пък, възприемаща го като символ на окупацията след 1944г., изпадна в поредната еуфория около идеята за махането му. Може би тук като подгрупа се вписват и тези, които нескрито бяха прехласнати от дългата и игрива позиция на смисъла, който възпроизвежда една такава редакция в духа на съвременните форми на изкуството.  Там някъде някой направи извода, че деюре актът е вандализъм, а дефакто – е изкуство.

Май не се забеляза достатъчно, че въпросът, който постави гостуващото цветно събитие върху паметника, не изискваше окопните позиции „за” и „против”. За съжаление, като основен дразнител пак бе изровено исторически обремененото отношение към руското присъствие в българската съдба и оценката за последиците от това. Вторачването в автентичната цялост на паметника отричаше всякакъв компромис. И навярно имаше някакво културно основание, но не и през непременното му осмисляне през една друга стара опозиция – противопоставянето на фашизъм и комунизъм. Всички знаят колко трудно се откриват разликите между тези две родствени картинки. И победители и победени не пропуснаха шанса да „преядат” с човешки материал.

При подчертаният разнобой между генерациите, нямаше как и да бъде. Паметникът на Съветската армия се превърна в своеобразен тест с отворен дебат. Провокацията някак отприщи както юрването в групови настроения, така и формулирането на индивидуални нагласи.

Като артистична провокация, пародията се оказа нечетима за идеологическото мислене, в което все още битуват разделителните рубежи на „ние” и „те”. Причина е вероятно и обстоятелството, че акцентът в съвременното изкуство пада не върху тромавите обществено съобразени, зададени и изисквани за изпълнение теми, а върху едно пъргаво авторско виждане и оценка. В хода на времето се оказва, че както науката до голяма степен десакрализира религиите, така свободното изкуството успява да разрежда концентрата на идеологиите.

Какво още всъщност ни казва анонимният творец? Подборът на материала (боя), с който визуално е „съобщил” идеята си, показва, че намерението му към паметника не е разрушително. Боята се оказва онзи достатъчен минимум, чрез който той стига до „освобождаването” на скулптурната композиция от караула пред победоносната мисия на Червената армия и до „наемането” й за друга кауза. Тук е и достойнството на авторския виц – да пародира със собственото си време, но върху старо обзавеждане. Неговите „американски” герои  нямат историчността, която да им осигури подобна монументална слава и памет, но … те са наложени и „назначени” като мярка от един агресивно тиражиран измислен свят, стигащ до претенцията да представлява Времето – нашето време. Не е ли това въпросът за кухите форми на подражанието и на зависимостите, които ни пробутват с рекламния натиск върху все по-смаляващия се малък човек? И въпрос на какво се оказва спорната трансформация на посланието в паметника – на боя или на почистващи препарати?

Ясно е, че участието в този културен казус „страда” от непропорционалност: един поръчков държавен паметник, защитен от реално минало, срещу едно авторско хрумване, решило да кацне точно върху същия. Разминаването в мащаба е очевидно. Това съотношение възпроизвежда и културните претенции в същата пропорция.

Едва ли намерението на човека със спрея е било да бръкне в световната история, за да наложи върху паметника своята версия. Той сполучливо е вмъкнал една нова събирателна представа в стара и чужда къща. Но когато на едната везна стои авторитета на една велика държава, а на другата – едно анонимно партизанстващо его, е нормално да се търси някаква културна доза. Другото е диагноза. Толкова щеше да боли и дори ако паметника беше роден, български. Да яздиш Свободата оседлана, като рицар на изкуството, предполага, че над стремената си балансирал  отговорности. Големият смисъл на авторството е да бъдеш стопанин в  изкуството си, а не квартирант.

В края на краища не се случи нищо друго, освен едно „мръдване” на паметника от основното му историческо послание за сметка на един частен авторски фокус върху холивудската работилница за масова култура … в крак с времето.

Къде е акцентът ли? В намигването!

Advertisements

From → Статии

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: