„Шaмански валс” в свещената Мадара – или – кривите огледала в историческата наука

Проектът и реализацията на посещението в Монголия и Бурятия от археолога Николай Овчаров през април 2011 година бяха обилно отразени в медиите. В рамките на очакванията акцентът падна на историческия ракурс. Завръщането на експедицията също бе отбелязано масово в ежедневниците.

Още тук направи впечатление „дебелото” подчертаване на мнението, че:

„… българските племена са били част от империята Хунну, но това не значи, че сме хуни” .

Според тези представи българите трябва да са били обитатели на хунския запад (ІІІ-І в.пр.н.е.). В това дебело подчертаване, читателят е поставен на мъчителни исторически пости над поредната „честна дума” в науката. То се случва на фона на една реална констатация:

„Преки доказателства, че българите идват от тези територии, не сме намерили”.

От статиите се разбира, че представата за древните българи в случая е организирана върху по-стари, отчасти опровергани дефиниции за етногенезиса на това общество, наследени от времето на безкритично квартируващите в науката алтайски аналогии. Една от тези незащитими идеи е така „подсказаната” връзка на българското общество с шаманските практики. Именно върху нея в разпространеното интервю са отразени вълненията около шаманските ритуали, видяни при експедицията. Някакво доверие внушава фактът, че съвременната шаманска организация носи „името на прабългарския бог Тангра”.

„Видяхме как точно се правят шамански обреди още от времето на хан Крум, хан Кубрат, на хан Омуртаг и изобщо на всички владетели от езическия период”.

Такова „пътуване в миналото” с влакчето на бързите аналогии, в което се опитват да ни качат, не е подкрепено от нито един източник, който да посочва българите когато и да било като шаманисти. Напротив – наличните преки данни за спецификата на старата българска религия и съсловието на колобрите-маги сочат принадлежност към друга древна културна традиция (Ал-Масуди, Теофилакт Охридски).

Освен това популярното в тюркоезичната среда название „Тангра” и близките му производни са само една културна езикова заемка от света на източноиранските саки (Е.Кузмина, А.Акишев, В.Лившиц). Така, че въпросът за автентичността и приемствеността остава отворен. Проблем е и подменянето на реално засвидетелстваната в надписите българска титла на владетеля „канасубиги/канасювиги”, битуваща в речника на археолога като „хан” (?).

В научните среди едва ли се акумулират свръхочаквания Н.Овчаров да обясни архитектурната „еволюция” от ранносредновековния български храмов градеж към съвременната шаманска юрта в Монголия и Бурятия, особено след личните му изследователски впечатления, че нищо не се е променило. Ранното шаманство не е институциализирано и няма храм (!).

*

По-късно българското общество чу за новата доза на същия ентусиазъм – втората експедиция до Монголия и Бурятия “По дирите на прабългарите” оповестена от Пресклуб – БТА на 08.07.2012 година. Като първа точка е обявена поканата към монголски шамани за организиране на ритуали в България. Редица ежедневници препечатват новината. Инициативата отново предпоставя виждането, че произходът на древните българи трябва да се свърже и да се изведе от номадските тюркски общности, поради което се търсят „доказателства в полза на т.нар. тюркска теория за произхода на прабългарите.”

Преди време отстояването на тази идея по-лесно намираше разбиране. Но днес тя като че ли е демонстрация на съзнателно подценяване на натрупаните исторически, археологически, лингвистични, етнографски и антропологични данни за спецификата на древнобългарското общество и културата му. Основният извод от интердисциплинарния подход е, че българите принадлежат към друга етно-културна общност. А този факт най-малко показва, че по-старата представа за тюркския произход на древните българи не е така безусловно и безкритично приета на въоръжение в науката. Тя е дискусионна!

Въпреки тази научна обективност, българската общественост е снизхадително уведомена в движение, че е в ход частна идея по идването на група шамани от Бурятия, които да проведат шамански ритуали в емблематични за България исторически духовни центрове – Мадара, Перперикон и др.. Основен елемент в обосновката е представянето на този шамански гастрол като „възстановки на ритуали, извършвани от прабългарски шамани” (?).

Няма такива данни! Има само по-стари изследователски интерпретации, опорочени от използването на широка аналогия от времето на съветската историография и то преди ориентирането в етнокултурната природа на българите. В изследванията на религиозността, проследяващи и анализиращи материални и нематериални равнища на една културно-историческа общност, фолклорната памет дава сигнали в това направление. Етнолозите отдавна защитиха становището, че липсват данни за шаманство сред българите. Установени са субстранти връзки с древноирански и индоевропейски характер. В тяхна полза е и основният структурен модел в българската народна медицина (Четирите елемента), който се отличава рязко от представите и практиките на тюркските народи.

Важно е да се отбележи, че българите отдавна са в Източна Европа, преди възникването дори на първия тюркски каганат (V в.). А появата на шаманството сред тюркските народи, проникващо от Сибир, се свързва от изследователите с етап на регрес в тюркската традиционна култура и разпада на каганата (след VІІ в.). Ето защо въпросът за културната адекватност на шаманските сеанси върху българските скални светилища не е безпроблемен.

Хлъзгавото уточнение, че „би било твърде важно и от научна гледна точка” –  на пръв поглед внушава, че в науката има единна и непоклатима ориентация върху проблема … и дори – точка. Откъде да се знае, че въпросът за произхода на древните българи е все още … многоточие? Но тук идва и по-далечният шамански хоризонт на многоплановия „културен” замисъл: „ … а и като една атракция, която би могла да бъде като развитие на туризма”.

Да-а! Но се появяват няколко тревожни питанки. Ако „духът в бутилката” е поканен за специализирани научни наблюдения, т.е. с претенцията за „чисто научен експеримент, който ще покаже как са изглеждали прабългарските светилища преди 1300 г.”, то това изключва туристическия шоу-вариант – т.е. „духът” е вътре. Тук обаче „научната виза” за шаманския проект е само формалният повод, премереният реверанс, чрез който да се преодолее консервативната зона в имунната система на същата тази наука. От материалите е видно, че от втори план се търси и залага на широката атракция, т.е. основната цел е да се отвори „бутилката”. Н.Овчаров изтъква, че това има изключително значение за туризма, защото :

„ние искаме да оживим нашите паметници, а те не могат да бъдат оживени без подобни атракции” (www.Vesti.bg /БГНЕС/ 08.07.2012 г.).

Дали обаче подобно панаирно/карнавално обживяване е адекватно с културно-историческия авторитет на тези свещени български места?

В случая не е трудно да се открият и разберат корените от които се точат представите за „прабългарските” шамански ритуали. Те преминават дори през илюстративните внушения от поставената на обективна критика екранизация „Хан Аспарух”. Сред консултантите на тази кинопродукция е и бащата на археолога – проф. Д.Овчаров. Именно под негово давление представата за българските свещенослужители-колобри (т.е. маги) е грубо аналогизирана върху шаманите и техните практики. В неговите теоретични разработки шаманството е „узаконено” като духовна специфика, присъща на древните българи. Ето защо, когато при своята експедиция става свидетел на реален шамански транс на жена, Н.Овчаров я сравнява с Пагане. Той търси „българската” опора на впечатленията си като се позовава на филма (?):

„Но аз много добре знам, че това е така, защото някога консултант на този филм беше моят баща„ – проф. Д.Овчаров.

За обективна наука ли се бие шаманското дайре, или за саниране на по-стари и наследствени научни позиции? Всичко щеше да е по-просто за археолога … и вероятно за шаманите, ако имаше как българите да филмират своя свещен ритуал още при Кубрат през VІІ век. Но днес, в тази колеблива откъм научна обективност кино-версия, трябва да не се забравя, че Кубрат всъщност е … само артистът Васил Михайлов. Спорът върху подобен факт би осветлил едно особено състояние на професионализма, извикващо съчувствие.

*

Импортът на шамански ритуал в условията на отсъстващи културни  белези и доказателства за древнобългарска съпричастност с такава традиция, едва ли ще доведе до някаква своеобразна „инвитро-бременност” в историческата наука. Но появата му, благодарение на развъртяна научна спекула, вече като „атракция” върху българските старини, е онзи коварен момент, в който автентичността става заложник на номадстващи амбиции. В такъв внос не е трудно да се види търсенето на външен, компенсиращ механизъм, който да внуши плътност в научната недостатъчност на старата тюркска теория. Като не се намират доказателства ще трябва да се създадат!

Н. Овчаров изглежда се надява, че с външното визуално стимулиране чрез монголско-бурятските обреди, ще се преодолее българската историческа „амнезия” и ще се отключи носталгията по шаманството. А с натрупването на „български” впечатления от туристическия шамански цикъл, вероятно ще се отложи краят на тази опровергана теория. В този смисъл „шаманският валс” е като механизъм за манипулиране на етно-културната база в представата за древните българи. Защо ли? Да повторим археолога:

Ами … „Преки доказателства, че българите идват от тези територии, не сме намерили”.

Тласнато от медийната маневра, търкалянето на колелата под старата теория не е от добрите новини за пътниците, особено ако „конят” отдавна го няма, а инерцията идва от … обективно изменения наклон на научния терен.