Skip to content

Как се „дава“ думата на древните българи

март 14, 2011

Темата „Мадарски конник” се оказва особено жилав интелектуален възел. Дали наистина е открит негов двойник в Северен Афганистан (Модар, с. Шамарк) и доколко това е защитимо? Всичко зависи от ракурса на гледната точка, от гледащия, но и от състоянието на логиката у слушащия.

За да се съобщи една такава информация, имаща научни претенции, означава преди всичко, че ние сме непоколебимо наясно с природата и философията на древнобългарския свят, на неговите сакрални идеи и изобразителен език, и че нищо не е в състояние да ни подведе в разпознаването.

Но шарената палитра от научни мнения върху културния профил, историческия повод и цел, вложени в релефа „Мадарски конник”, вече напомнят за веселяшки кич (не че псевдокултурният феномен не е проникнал във всички сфери на обществото …).  Тази бъбривост не ни дава необходимата стабилност, около която може да се дефинира паметника. Все още в някои среди са актуални въпросите: Чия е тази памет? Кое му е паметното? Защо да е български?

Върху широката културна палитра от „чакащи” ще открием замесени дори митичните атланти.

Каквото и да се предполага, релефът не е обвързан с пряка датировка и конкретно историческо събитие. Затова в него се търси косвена, обща ориентация към българската владетелска хронология. Именно върху последната са формирани и хипотезите, които се опитват да индивидуализират Конника в лицето на някой от владетелите на ранната Дунавска България, за да стане удобно историчен.

Лошото състояние на релефа е една от причините за допълнително привнесени отклонения в осмислянето му.

Арх. Слави Дончев, който има явни заслуги по признаването на Мадарския релеф от ЮНЕСКО за паметник от световно значение, коментира някои предварителни съобщения по повод българската научна експедиция до Средна Азия (август-септ. 2009 г.). От статията му, поместена в бр. № 8 на сп. „Осем”, се разбира, че при съпоставката на българския релеф с този от Северен Афганистан, той констатира по-скоро вторични сходства. Наред с това заявява очакването си  изследванията на експедицията да бъдат по-широко представени.

Прави впечатление, че някои обобщаващи тези, изказани в рамките на този научен проект не са в хармония с разбиранията на арх. С. Дончев. Сред тях е изводът, че светът на древните българи не принадлежи на монголоидния антропологичен тип (на хуни и тюрки), факт, който изтъкват по-новите археологически изследвания. Като контра-теза С. Дончев „дава думата на самите българи”, за да обори горното становище:

„Така в своя Именник те посочват за пръв свой владетел кан Авитохол – Атила (434-453), основателят на Хунската империя …”

Веднага трябва да се отбележи, че тезата Авитохол = Атила е една от износените дрехи в научно закъсалата откъм аргументи талига на степните култури, от която навремето се опитваха да изведат светът на древните българи. Истината е, че в Именника името Атила отсъства.

В собствено български исторически план „Авитохол” се явява начална епоха, продължила 300 години. Тя е календарно регистрирана величина със свое начало и край.

Така персонализираната истина, която българите съобщават в своя Именник на българските владетели, се съдържа в израза „Авитохол – род емоу Доуло, лет емоу Дилом-твирем” (от род Дуло, година Змия-четвърти месец). Слънчевата календарна ориентация, заложена в структурата на този безценен български документ посочва, че българите свързват името Авитохол с началната година 165, а не с години от порядъка на V век. Но тъй като преди време науката не разполагаше с достатъчно сведения за материалната българска култура, тя възприе авансово идеята за хунския или тюркския произход на българите, визирайки основно военния аспект. Тогава се промъква и идеята, че под името Авитохол (ІІ в.) трябва да се крие Атила (V в.). Та … така се „доверяваме” на древните българи и те послушно стават хуни … от отвъдното.

Докато хуните съсредоточевет силата си в Панония (дн. Унгария), където Атила обитава своя дървен стан, българският свят живее в кавказките градове „оттатък Каспийските врати”, както посочва Захарий Ритор (VІ в.). Единственото, което може да има фактология, е участието на български военен контингент сред хунските сили, но едва след разбиването на аланите (370 г.).

След смъртта на Атила започва разпад на военната машина. Наследниците му един след друг изгубват позиции. Най-вероятно около тези събития двата народа, известни като утигури и кутригури попадат в българската политическа орбита. В историческите сведения се проследяват различни акценти. Поради този факт Кубрат (VІІ в.) е наричан „господарят на Стара Велика България и на котрагите”, „господарят на уногундурите” (на владетелския народ), или „господарят на хуните” (на подчинените).

С появата на някои стари арменски, арабски и индийски сведения, теорията за алтайския произход на българите бе преодоляна. Те дават възможност светът на древните българи да се разглежда в културна съпоставка със света на източноиранските народи, т.е. там където е регистрирана древната земя Балхара (мидийско-перс. Бактрия). В нея, наред с ранния етноним „балхика”, е регистрирана и късната форма „Булх” (булхор=българи). Многобройните иранизми в българския език (за разлика от оскъдните тюркизми) търсят своето лингвистично обяснение.

Този нов подход е основен мотив, около който се организира научния интерес към древните етногенетични процеси на Източен Иран. В момента се извършва систематизирането на масива от информация, донесен от първата пилотна експедиция в Средна Азия.

Advertisements

From → Статии

Коментари са забранени.

%d bloggers like this: